ФОРМАЛНО-СЕМАНТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА ОТ ОБЩ РОД В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК Красимира Чакърова Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” В повечето системни граматики на българския език, издадени през последните десетилетия 1 , се обръща внимание върху една специфична проява на дефективност в сферата на категорията род на съществителните – наличието на т.нар. имена от общ род (nomina communia). Става въпрос за малка група лексеми, които завършват на -а (‘а) и се употребяват за означаване на лица от двата пола 2 . Както отбелязват изследователите, подобни съществителни се откриват във всички съвременни славянски езици – срв.: бълг. балама, будала, симпатяга, пияница, хаймана и др.; рус. болтушка, забияка, зазнайка, самоучка, тихоня, торопыга и др.; пол. gadu  a, ciapa,  ajza, maruda, niezdara 3 и др.; ср. пиjаница, пропалица, варалица, улизица; чеш. neposeda, nenasyta, panocha и др.; бел. нязгрэба, мурза, жмiнда и пр. За съжаление, в българската езикова наука няма единство както по отношение на термина, с който да се назовава тази специфична лексикална група 4 , така и при прецизиране на формалния ѝ инвентар. Не е изяснен в детайли статутът на самото понятие общ род. Това налага да направим някои важни предварителни бележки. Най-напред ще уточним, че споменатите „хибридни” имена съвсем не са единствените nomina communia в съвременния български език. Солидарни сме с мнението на Р. Ницолова, която причислява към същата група още няколко типа съществителни: 1) лични нарицателни имена с общ м./ср. род като бълг. аташе, конферансие, крупие, парвеню и др.; 2) лични собствени имена с общ ж./ср. род като бълг. Нинчето, Мичето, Герганчето и др.; 3) лични собствени имена от м., ж. и ср. р. като Ники, Тони, Пепи, Диди, Боби 5 и др. (вж. Ницолова 2008: 5758). По-нататък в изложението ще се опитаме да представим в детайли цялата система на съществителните 1 Вж. напр. Маслов 1982; Граматика 1983; Стоянов 1984; Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1998 и др. 2 Съотнесеността на споменатите съществителни към двата пола съвсем не изключва идеята за корелацията им и със средния род. Както знаем, личните съществителни от ср.р. не индикират формално принадлежност към определен пол, но винаги назовават лица с конкретни полова (м./ж.) принадлежност – срв.: О, това хлапе е голям симпатяга! Една целувка за него (truden.com) и Много беше убедителна, сякаш наистина това дете бе нейно... Голяма е симпатяга, безспорно и има заложби да стане добра актриса! (bollyfans.18.forumer.com)). В този смисъл привидно непрецизният термин „съществителни от мъжко - женски род” (вж. напр. у Русинов 1978, Стоянов 1984) се оказва логически обоснован. 3 Подробно за полските мъжко-женски имена вж. Чакърова 2011. 4 Най-често в българската лингвистика подобни съществителни се отнасяни към т.нар. общ граматичен род (вж. напр. у Русинов 1978, Стоянов 1984, Георгиев 1991, Велева 1998, Куцаров 2007, Ницолова 2008 и др.) – термин, използван за първи път от Стефан Младенов в „Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език” (1941). Други автори (Н. Костов, Л. Андрейчин, а в по-ново време и Ст. Буров) не ги обособяват като самостоятелна група, а ги отнасят към женския род – срв.: „за нас съществителните от така нар. общ („мъжко-женски”) род са всъщност съществителни от женски род (Буров 1996: 111). У П. Костадинова същата група имена е наречена „личен род” (вж. Костадинова 1993 – 1994: 473). 5 Примерите са на Р. Ницолова (от цит. съч.).